В творчеството на Александър Дюма романът „Братя корсиканци“, излязъл през 1844 г., изпъква с една изненадваща за него изчистена простота, на фона на която авторът разгръща брилянтния си талант на постановчик и рядката си дарба да създава живи диалози. И ако обикновено е обвиняван, че е тенденциозно многословен, то тази забележка със сигурност не е приложима в случая с този къс роман, който се развива забързано, в стегнат, почти кинематографичен ритъм. Без съмнение, когато е писал „Братя корсиканци“, Дюма все още е воден от рефлексите на драматург.
Авторът става истински художник и живописец, когато рисува корсиканския пейзаж, социален анализатор, когато разглежда самобитните нрави на острова; клиничен репортер, когато описва обстоятелствата, които водят до запознаснството му с Луи. Нещо повече, в този роман Дюма извежда самия себе си на сцената и дори, което е съвсем необичайно, си присъжда първостепенна роля.
Български
