„Напивах се почти всеки уикенд. Децата от квартала знаеха, че майка ми излиза вечер в десет и половина и къщата остава без надзор от възрастни. Не говоря за добрите деца, а за хлапаци като мен - пренебрегнати, оставени на произвола на съдбата, търсещи своето място под слънцето. Ако някой ми предложеше чаша или бутилка алкохол, изпивах я веднага. След това започнаха да ми предлагат хапчета - барбс, амфети, каквото дойде. Поглъщах ги и тях.

Бях навършил четиринадесет, когато баща ми се върна да живее вкъщи и изгони майка ми. Тя си взе апартамент под наем и аз прекарвах повечето време там. Правех я на луда с постоянните бели, в които се забърквах, докато накрая един от приятелите ѝ ми каза ясно, че не съм желан повече в апартамента. Подкани ме да напусна и да не се връщам никога повече.

Когато бях сам и уязвим, пристъпите бяха непоносими. Връхлетяваха ме със силата на товарен влак. Не смогвах дори да изляза от вкъщи. Свивах се на дивана в ембрионална поза със стомах на топка и стиснати юмруци, скърцах със зъби и дишах ускорено. Гърчех се неконтролируемо и клатех тяло напред-назад. Когато виждах, че отникъде не идва помощ, започвах да крещя: - Мамка ти! Защо ми причиняваш това?!

Натъжавам се, когато си помисля как без малко щях да пропилея всичко това. Бях довел живота си до такава разруха, че се провалих дори в опитите си да се самоубия. И сред цялата тази лудост, Божия милост и красиво изцеление, които преживях през последните дванайсет години, забравих да умра. Сега винаги ще помня да живея.“

There is no added resume!