Старобългарската литература възниква и се развива в българската държава от края на IX в. до втората половина на XVIII в. Пространствените и времевите граници определят само отчасти това явление в културната история на България. За да разберем същността й, трябва да приобщим старобългарската литература към средновековното европейско словесно изкуство, за което основен белег е утвърждаването на християнските ценности. Старобългарската литература предлага модели на християнско поведение чрез образите на светци, апостоли, мъченици в името на вярата и по този начин възпитава у възприемателите християнски добродетели, чрез които биха могли да изкупят греховете си и да заслужат вечен живот като праведници. Освен тези универсални идеи старобългарската литература през отделните си периоди разработва и някои специфични проблеми - за божествения произход на славянобългарската писменост, за достойнствата на св. св. Кирил и Методий и техните ученици, за византийското и османското робство. Уникална по своето съдържание е и българската богомилска и противобогомилска книжнина, която се разпространява в Италия, Франция и в целия православен християнски свят. Очевидно е, че българската литература през ІХ-VІІІ в. има свои типични и отличителни черти и следователно представлява своеобразен културен феномен в историята на европейската цивилизация.
Ваня Мичева
English
