Под игото

Иван Вазов (Автор)
Favourites
Наскоро прочетениВ момента четаИскам да прочетаЛюбими книги

Цена: 8,00 лв.

налично за доставка

Прокуден от България в 1887 година, прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество. Умът ми, сърцето ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени оживяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя умствен поглед, картини от бурния живот на отечеството през Априлското въстание. О, видения, как услаждахте душата ми! О, съдбоносни дни, какви трепети пробуждахте в нея! Аз забравих мъките на изгнанието. Аз бях честит, къпейки се във вълните на скъпите и незабравими спомени: те ме въодушевяваха, те ми дадоха нов полет и нова младост на музата ми - и от бедната стаичка в отстранената одеска у лица книгата ми обиколи цяла България, мина границите и профуча из Европа. И аз благославям сега това изгнание.
19. окт. 1920 г. Иван Вазов
София
Година на издаване:

2004

Брой страници:

526

Корици:

меки

Език:

Български

Тегло:

370 грама

Размери:

13 х 20 см

ISBN:

9789545272465

Издателство:

Дамян Яков

Класика

Иван Вазов

Иван Минчов Вазов произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от И. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията иа П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество“ излиза и първото му публикувано стихотворение Борба.

Оформен под прякото въздействие на патриотичния подем в навечерието на Априлското въстание като поет-гражданин, реалист и демократ, Вазов цял живот защитава своето разбиране за високата обществена мисия на литературата. В творчеството си слива своя духовен живот с битието на народа, народната съдба става негова поетична участ. Свързани тематично и идейно-емоционално, първите стихосбирки на Вазов - „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“ - са художествено неравни, но в погледа на лиричния герой свети несломимият дух на народа. Наред с вярата в неговите революционни възможности, обществения оптимизъм на Вазов има още една опора - надеждата в помощта на Русия (Русия!). Към темата за национално-освободителните борби Вазов се връща и след Освобождението. От дистанцията на времето той има възможност по-широко да обгърне епохата, по-дълбоко да обмисли събитията. Цикълът  „Епопея на забравените“ е поетичен паметник на цяла историческа епоха - от първите прояви на оформящото се национално съзнание до епичния бой на Шипка; той е възторжена лирична прослава на великото и възвишеното, на идеализма и героизма, на големите синове на България, на добродетелите на българския народ. Прославяйки обществения идеализъм на предшествениците, Вазов хвърля рязък укор в лицето на новото издребняло и егоистично време. В първото десетилетие след Освобождението разочарованието и изобличението стават основни мотиви в лириката му, която придобива критико-изобличителен характер. Още преди Освобождението, когато патриотизмът и хуманизмът на поета се сблъскват с егоистичния дух на западноевропейската външна политика, стиховете му прозвучават с гневния тон на изобличението (Векът!). Малко признаци са нужни на Вазов, за да долови основните пороци на българското следосвобожденско общество - меркантилния му дух, липсата на големи общонародни идеали. Поезията на Вазов получава най-силна социална окраска в края на 90-те години на XIX век, когато общественото развитие рязко поставя въпроса за масовото разоряване на дребните собственици и мизерията на народа; селската неволя става основна тема в българската литература. Тя е разработена в едно от най-популярните му стихотворения Елате ни вижте!. Но колкото и да е чувствителен към социалните несправедливости, колкото и покварата да го потиска, Вазов не губи оптимистичния си поглед за живота и общественото развитие; убеден е в добродетелите на народа, вярва в нравствените сили на човека, в спасителната роля на труда, в благородната мисия на хуманистичните идеи. По израза на самия Вазов в поезията му може да се намери отклик „на всичките трептежи на Балкана“, на бурната история на младата българска държава, израсла из пожарищата на Априлското въстание и кървавия епос на Руско-турската освободителна война и преминала през огъня на четири нови войни. При тяхното изобразяване поетът е верен на своя демократизъм. Прославяйки победите на българската армия, той издига на пиедестал образа на обикновения войник (Само ти, солдатино чудесни, Паметник на българската мощ и др.). В стихосбирката "Сливница" възпява патриотичното себеотрицание на българските войници в Сръбско-българската война и оплаква трагичното потъпкване на предосвобожденските мечти за южнославянска солидарност. Стихотворението Новото гробище над Сливница звучи като тържествен реквием за загиналите във всички боеве в защита на България. Във военните стихове на Вазов органично съжителствуват патосът на патриота и огорченията на хуманиста. Към края на Първата световна война лириката му изразява умората от ужасите на войните, жаждата на човечеството за мир. (Световната война, Всемирната война, Жреците на Ваала, Идеален сън). Отчаян от погрома, 70-годишния поет заявява: „Не ще загине!“ - и в това заглавие на последната му стихосбирка прозвучава твърдата вяра на целия му живот. Силна е поетичната чувствителност на Вазов и към природата - той пръв я въвежда в българската поезия като самостоятелен обект на изображение и й посвещава голям дял от творчеството си. Пейзажите му носят български характер - в тях възхищението е не просто от природата, а от българската земя. България със своя народ, минало, език и природа - това е фокусът, който събира всички линии на Вазовата лирика, изворът на вдъхновението му, постоянната тема, основният образ в поетичния му свят. В над 50-годишната си творческа дейност поетът създава и немалко стихотворения, разкриващи интимния му свят. Поместени са предимно в излязлата към края на живота му стихосбирка „Люлека ми замириса“. В поезията на Вазов е отразена цялата гама на човешките преживявания - от мирната картина на вечерния час до бурния вихър на сражението, от игривата закачка до най-сериозните проблеми на обществото. Това богатство на съдържанието се осъществява в също така богати и разнообразни жанрови форми - от краткото лирично стихотворение до широкия замисъл на цикъла "Епопея на забравените", от патетичния тон на одата до горчивината на епиграмата. Вазов е автор и на 9 поеми, създадени през 1879-1884. Най-популярна от тях е изпълнената с демократичен патос поема Грамада - художествен паметник на един оригинален народен обичай, своеобразен „нравствен линч“ над провинилите се пред народа. Близка до Грамада по сюжет, образи и народностен дух е патриотичната поема Загорка, в която централната тема е отпорът брещу турското робство. Самият Вазов най-високо цени лирико-фантастичната си поема В царството на самодивите - новаторско за времето произведение, в което Вазов преплита във фантастичния свят на българския митологичен фолклор разочарование от съвременността и патриотични видения от славното минало, интимни вълнения и граждански тревоги. През 1906-1908 с романтичния цикъл „Легенди при Царевец“ той отново се доближава до особеностите на поемата, този път в рамките на историческата балада.

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях природата е пречупена през светоусещането на патриота и гражданина, като Вазов умело редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката, проправят пътя на младата българска драматургия, но не са художествено завоевание за автора. Популярност му донасят драмите Хъшове, Към пропаст, Борислав и Ивайло и комедията Службогонци, които са нов етап от развоя на българската драма след В. Друмев и Д. Войников. С патриотичния си патос, колоритните характери и убедително изявените действие и реч Хъшове пренася на сцената голяма част от идейно-емоционалното богатство на Немили-недраги; с драматично напрежение е изпълнена и Към пропаст - драматизация на повестта Иван Александър.

Още от края на XIX век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.

 

 

 

Няма добавени коментари

Свързани продукти

Previous Next

Нови книги виж всички нови книги

Previous Next

Бестселъри виж всички бестселъри

Previous Next

Разпродажба виж всички в разпродажба

Previous Next