„Значението на Гео Милев за българската културна история е трудно да бъде сведено до което и да било от отделните въплъщения на изключителната му личност. Най-силна е като че ли асоциацията с поетическото поприще – нали емблематичната му творба, поемата „Септември“, трагично решава участта на автора си.
И наистина, Гео Милев има забележително за тридесетгодишния си живот поетическо битие. Започва с ученически пиетет към Пенчо Славейков. Следват символистичните настроения, характерни за ранните му стихове, за поемата „Панихида за поета П. К. Яворов“, писана в Лайпциг през 1914 г. по повод смъртта на големия български поет и издадена в отделна книжка през 1922 година. Те отзвучават и в стихосбирката „Жестокият пръстен“ (1920).
Това обаче, с което Гео Милев се откроява най-ярко в историята на българската литература, е екзалтираното и ерудирано в същото време прокламиране на експресионизма. Гео е всъщност централната фигура на българския експресионизъм. Модерната тенденция намира израз в творбите от цикъла „Иконите спят" (1922), в поемите „Септември“ (1924), „Ад“ (писана през 1922 и излязла през 1925 г.) и в непубликуваната приживе „Ден на гнева“. Експресионизмът вдъхновява и своеобразната лирическа проза на Гео Милев - „Грозни прози“ (публикувани през 1924 г., но писани през 1918-1919 г. в Берлин по време на операциите след раняването му) и „Експресионистично календарче за 1921 г.“, отпечатано в отделно издание в края на 1920 година.
Не по-малко по значение и много по-голямо по обем е критическото наследство на писателя... “
Елка Димитрова

Няма добавен откъс от книгата!